Дневникът на Оптопозното ЗоНби - Gazilot

[Karrita]

Така е, Ити си е прав, лятото е тежък сезон при нас. Гази е добре и си е твърдо в Зоната! Аз също и ще се постарая да бъда редовна и на форума, да видим в крайна сметка какво ще се получи. Но пък ако се организира Зонова среща на морето, непременно ще присъстваме ( стига да не сме на работа).

[Gazilot]

О-о-о, тука съм си, просто не пиша напоследък, но това скоро ще се промени, обещавам. То не че и има много за писане де, всичко си тече по реките на Зоната, всичко е нормално, та чак банално. А за банални неща да се пише, няма по-голяма досада и за пишещия и четящия.

[Gazilot]

СУТРИН
-----------------

6:15
Сега...

"Мамка му" - беше първосигналната реакция на пробуждащият се МъфинМен. Пак се беше събудил преди алармата и то с час и половина по-рано. Въпреки това се чувстваше бодър и отпочинал, даже и неотворил напълно очи. Като ефект от начина му на живот през последната година, това ставане по-рано от необходимото още не беше определено напълно като положителен ефект от неговата ценностна система. Отчиташе, че нямаше нужда от допълнителен сън по-късно, просто защото тялото му не се нуждаеше от това и все пак, не беше свикнал нещата да не зависят от него. "Щом съм навил часовника, значи трябва да стана когато звъни, а не по никое време" - разтърка очи и се запъти към кухнята. Беше зареден с позитивизъм и с нетърпение чакаше битовизма на деня да го залее за да му се наслади банално...

Преди...
Тъ-тъъъъ-тът, тъ-тъъъъъъъът-тъъът, тът...
Алармата гърчеше нещастното телефонче като стар войник - новобранец. Вибрацията придаваше и звуков привкус на драмата и технологичния апогей на съвремието трепереше върху нощното шкафче като зъзнещо циганче.
Тъ-тъъъъ-тът, тъ-тъъъъъъъът-тъъът, тът....
Навилият алармата, спеше дълбоко и не даваше признаци, че тя има смисъл и предназначение. В просъница, измореният му мозък премодулира звуците от телефона в звуци, издавани от идващ влак.
Тъ-тъъъъ-тът, тъ-тъъъъъъъът-тъъът, тът... Влакът идваше и вдигаше шум и в края на краищата това стресна МъфинМен, той сграбчи телефона и натисна някакво копче, облещило му се от циферблата. Snooze, отложена аларма - телефона млъкна, но след 10 минути щеше отново да се включи. МъфинМен заспа блажено, надхитрил техниката.Този сценарии се повтори още няколко пъти, като звуците от алармата бяха преиначени на влак, камбанария, концерт на AC/DC, морзов код на умиращ радист, всичко друго, но не и на звуци за събуждане.
Близо час, след определения такъв за ставане, разтърка очи и се запъти към кухнята, проклинайки деня, човечеството, технологиите, себе си и планетата. А да... и баба Гинка от вторият етаж, незнаейки защо.

Сега...
Пътьом, включи каната за гореща вода и изпи чаша вода от диспенсъра, зареди две филийки хляб "Бонус" в тостера и с премерени, почти роботизирани движения, отмери 112 грама сирене "Котидж" на кухненската везна. После, като фокусник, със затворени очи и с едно движение извади 6 маслини от буркана и финалният акорд, ознаменуващ завършека на всичките тези действия, отнели не повече от 3 минути беше изтракването на готовите филийки от тостера. Трак, и закуската беше готова. Следваше 5 минутна гимнастика, която накара кръвта му да се раздвижи и кислорода по вените да освежи "подулият" се от сън мозък. Чувстваше се прекрасно и изпълнен с енергия, и си мислеше, че ако сега му се обади някой познат с предложение да прокопят нов Суецки канал, с удоволствие би приел.
Сърбаше от горещият чай и четеше форума на Зоната. Отдавна не взимаше участие и не даваше мнения, но нямаше сутрин в която да не го прегледа и да прочете новите мнения на опитващите се да променят начина си на живот, къде успешно, къде не (в повечето случаи), хора. А не взимаше участие, защото за 10 месеца, в които зонуваше, беше разбрал едно: Животът на човек е съставен от етапи. На един етап, си отворен и готов да приемеш някои неща, да ги осъзнаеш и разбереш, приложиш и използваш. Същите тези неща на друг, предишен етап са ти се стрували неосъществими, отблъскващи и неприемливи. Просто за някои неща на човек, подобно плод са му нужни, време, среда и правилна грижа за да узрее. После, узрял да се приземи и да пръсне семената на зрелостта си за следващият етап.
Поради тези негови въжделения и размишления, не се впускаше както в началото да съветва и помага на всеки един начинаещ, а само наблюдаваше и преценяше кой има потенциал да се справи с промяната и кой е на "етапа на зрелия плод". И ако имаше нужда, тогава би се намесил. Но засега не се налагаше, защото повечето нови или се отказваха бързо, или се опитваха да правят всичко друго, но не и Зона, залъгвайки се с някакви си тяхни нововъдения, едва ли не радикално-персонално обосновани измишльотини, имащи една едничка цел - да не признаят пред себе си, че нямат достатъчно мотивация и воля да се ослянят и спазват измисленото вече и даващо резултат. Видим, фрапантен и космичен такъв, съдейки по себе си. Разбира се, имаше и изключения, но засега цялостната картинка не го подтикваше за активност по форума. Отчиташе обаче съществена разлика между поведението му във виртуалното пространство и поведението му в реалния живот. Това съзерцание отстрани и ненамесване онлайн, беше антиподно отражение на разпалеността и плама, с който агитираше и прокламираше плюсовете и уникалността на Зоната на живо. На таксиметров шофьор, на малоумен бегъл познат, на сбабиджосана рускиня, на чревоугодници и закоравели въглехидратни самоубийци. На кауза пердута. На всеки. Даваше си сметка, че разликата в поведението му е обусловена от това, че имайки се за представител на старата школа (отваряща врата на дамата и показваща гръден косъм от ризата), предпочита живия контакт пред пикселите на монитора. Емоцията от насрещната гримаса, езика на тялото и флирта на речта. Предпочиташе две пулсиращи думи от уста, отколкото 200 безкръвни изречения на бял фон под мониторните мегахерци.
Ефекта от поетата храна го завари, потънал в тези размисли. Като вълна от енергия, хормоналният баланс заля всяка фибра на съществото му. Беше Икар, беше Дедал, беше дедо , беше баба, беше атом, гейзер и вулкан. Беше космос, косъм, бе коприна, боздуган. Ефекта от баланса в храната му даваше главозамайващо чувство на съвършенство и усет към детайла от позитивната му страна, усещайки всяка йота от живота във и около него. Припомняше си лафа на един познат, който беше като концентриран екстракт от познанието ни за живота. На въпросът "Какво правиш?" отговорът му бе: "От минет - до атомна бомба"- съвременна, екзистенциална трактовка на смисъла "От А до Я"...
Протегна се и скочи от стола...

Преди...
Устата му имаше вкус на плиткозаровени виетнамци, блудствали с мумия. Все още неосъзнал в кой етап от развитието на човечеството е, далеч от понятието за Homo Sapiens, включи кафемашината опипом. Може би Homo Erectus, съдейки по прегърбената му, уморена и шкембообразна фигура. Въздъхна и зачака струйките кафе да напълнят чашата. Сграбчи пепелника и се закотви пред компютъра, обвивайки се в тютюнев дим. Не искаше да говори с никой и никой да не го занимава с нищо. Осмелилият се да направи това, би съжалил, че въобще го познава. Предпочиташе виртуалните контакти в тази си и не само част на деня, пред реално вербалните, първо защото не харесваше себе си и второ, защото апатията и негативизмът го караха да не вярва в никой и нищо. Не виждаше полза да бъде фалшив във фалшив свят.
Бягаше от него и се криеше в дигиталният му аналог, зад монитора. Мразеше се и мразеше света.

Бел. Авт. Тука са две части от "Преди" писани преди 12 години (май няма нищо случайно,а? ). На който му се чете, да чете, няма отношение към следващите "Пладне" и "Вечер", които предстоят да бъдат написани.

Преди 12 години part 1.

Скрит текст:

Дръннн дръннн дрънннн... удар...чаркове в леглото.. Прогледнах...Устата ми смърдеше от цигарите все едно бях ял за вечеря египетска мумия. Довлачих се до банята проклинайки лампата дето ма заслепи и мислейки за майката на Едисон. Трябваше да се овладея да не избягам от Ужаса дето ме погледна от огледалото. Все пак зацепих, че това рошаво, космато и подпухнало нещо съм аз. Взех мерки да стана Homo Sapiens. Чак на половин избръсната брада установих откъде идва това лигавене по кожата. Мамка му, бях объркал самобръсначката с тази на жена ми. За миг се почувствах като женски крак, бръснат със Жилет. На прага бях да изпадна във фетишизъм. Подтиснах хормоналния пристъп донякъде и взех да си мия тялото / откакто чух рекламата на Aquafresh, си мия цялото тяло с четката за зъби/ на 18 сантиметра от мивката. Хигиената приключи и поех първата си доза никотин на терасата. Слънцето беше изгряло и ме гледаше, галейки. Кво ма галиш, си помислих, като че ли не знам кво прежуряне ще му дръпнеш на обяд. Не на мен тия. Мисълта за потта, която щеше да ме залива от туй, дет ма галеше изпълни сънената ми душа с погнуса. Метнах фаса като всеки уважаващ себе си простак по града, в чиито инфраструктури щях да се влея след малко. Запутих се към работата си /У-то не е случайно, просто така се чувствах в момента/ с надеждата да не срещна някой комшия и да трябва да се усмихвам, поздравявам и да питам "как е?", като нито него го интересува, нито мен. Но нямах късмет. Изскочи от асансьора на 2 метра от мене. Почувствах как между ушите ми остана само въздух и зъби. Можех спокойно да лапна резен диня в анфас. Явно се бях усмихнал. Разбрах, че и той се е усмихнал по течението межди двете усмивки. Последва един от тези раговори, за които винаги съм си мислил, че трябва да ги носим написани на табели и само да си кимаме, показвайки ги:
- Как е?
- Добре, е. При тебе как е?
- При мене също.
След този бурен диалог се замислих над смисъла на живота и се сетих за един от смислите до който бях стигнал още в бебешката количка. Да, трябваше да хапна. Пред баничарницата се виеше опашка и от други стигнали до този извод. Смирено се наредих, вдишвайки яйчния шампоан на бабата пред мен. Все съм се чудил защо повечето банички се правят от цигани. Цигански, ама вкусни! Вкусни, ама цигански! Светна ми кво е терзаело Шекспир на времето. Можеше и да грешах в момента но все някога щях да го разбера тоя смисъл на тоя живот. Сит циганин философия не бистри, беше последната мъдра мисъл потушена от заетоста на стомаха ми с двете банички. Мда, жена ми има теория , че не само любовта ми минавала от там, а и мислите ми. Май беше права защото не се отдадох повече на философия от този момент нататък.
Дотътрих се до местоработата ми, пушейки в движение като полякиня. Там ме чакаше още една неприятна среща, която усили убеждението ми, че днес Мърфи ще ми е на гости.
Хазяина.
Щом ме видя и очите му се напълниха с $$ $$. Чичо Скруч явно му беше роднина и сега от ония свят се гордееше с потомството си, надминало и самия него. Аз съответно заех позата на многострадалната Геновева. От моите очи заструя мазохизъм и съгласие от минет до атомна бомба. Ще се опитам да преведа последвалия разговор :
- Как е? "Аре бе кенеф, давай парите, ко ма моташ"
- Екстра е. Бачкане " Кви пари бе, кви пет лева. Шти дам, кат събера"
- Тъй-тъй, бачкане да има " Че ко няма бачкане и аз духам"
- Аха. Аре чао. "Мечтая да те видя как духаш"
Разделихме се с надеждааа... се пееше в една песен.
Вниманието ми бе привлечено от витрината на кварталното магазинче, гордо надписано " Хранителни стоки" и умело прикриващо същността си на ХореМаг в който можеш да си купиш и мотика и сирене. На въпросната витрина, погледа ми, свикнал от Паралели да открива десетте разлики за минута, засече веднага три абсурда. Чипс със Памела Андерсън /по бански/ на опаковката, кислол с Памела Андерсън /с облекло, което може да се скрие зад кибрит/ и тоалетна хартия с надпис "Пробег". Ха, казах си... Ако някога ще се мре, в криминалната хроника бих искал да пише " Преял с чипс, препил с кислол и не успял да "пробяга" пътя до кенефа". Засмях се над собствените си простотии и бодро закрачих към местоработата си.
Персонала ме посрещна изкуствено усмихнат, аз ги изгледах истински намръщен.
Всичко беше нормално.
Запътвайки се към офиса си се сетих че снощи бях забравил да го проветря. Блъсна ме миризма на плиткозаровени виетнамци. Като млад гмуркач, на който не му стига въздуха, но трябва да извади пясък от дъното се метнах към прозореца. Успях, на ръба на припадъка. Заклех се да не пуша повече в офиса, знаейки, че се лъжа.
На бюрото ме чакаха любовни писма. И все от стари курви. БТК, НЕК, Мобиком, ВиК. Съдържанието на писмата беше продиктувано от любовта им към финикийската култура и спартанската лаконичност. "Дай пари" - парещо пишеха те. Тука номера с хазяина нямаше да хване дикиш. Няма по лошо нещо от изоставена курва. А тези ги познавам, щяха и в затвора да ме вкарат ако не им играя по свирката. Извадих пачлето от касата и се почувствах като войник след свиждане, кратък момент с любимата и пак раздяла. Не успял да я вкусиш, както си му е реда.
Даааа, денят беше прекрасен.
- Шефе, двойно кафе ли? - попита ме момчето на смяна за 1096-и път.
- Да, двойно! - отговорих, както през всичките сутрини на последните три години.
Офисът се виждаше от залата, но монитора на машината не се виждаше. Направих сериозното и вглъбено изражение на ядрен физик, вперил поглед в монитора, а всъщност маркирах и отмаркирах иконки в несвяст. Така се разтоварвах, но никой не знаеше. Чувствах се адски хитър, заблудил света с моята малка тайна.
Жена ми се появи отнякъде да пие кафе с една приятелка, която винаги ме кара да стоя на кръстопътя "за или против полигамията". Бях намляскан и от двете като пеленаче и твърдо прегърнах моногамните си убеждения.
Седнаха да пият кафе на три метра от мене и се потопиха в тяхните си разговори. Странно, като чуя две или повече жени да си хортуват на кафенце винаги си спомням за детството и прекарваните летни заточения на село и мисирките в двора.
Телефона ме стресна и изкара от размишленията..........

Преди 12 години part 2.

Скрит текст:

.......Телефонът ме стресна и го залепих на ухото си изплашено...Последвалият разговор беше нещо, за което дълго ще си спомням и разправям пред приятели:
- Кой е? - попита приятен женски глас, който не беше от наличните в дълготрайната ми памет
Този въпрос, поднесен като първа реплика от звънящият, винаги ме е изкарвал извън релси. Но имах отговор.
- Аз! - казах с най-мъжкото си звучене.
- Кой си ти? - тука вече коктейлът от учудване и раздразнение в мен се разпени с риск да се появи на устните:
- АЗ съм си АЗ!
- Къде си? - ръката ми поднесе телефона пред лицето ми, за да се уверя, че не съм попаднал в някоя приказка и че не стискам някакъв гном, който се шегува с мен на уше. Телефон си беше. Раздразнено отвърнах:
- На стола си пред компютъра!
- Да та "ибъ" в мъжа, дето си - и затвори!!!!!!!!!
Седях и мислех до какви върхове може да достигне човек чрез анонимността на съвременните комуникации. Помъчих се да се успокоя, размишлявайки по последната реплика, която от една страна беше доста, хмм приятна ако робувахме на думите и ги изпълнявахме, и от друга - доста човеко-полово отричаща. Парадокса на незамислянето над думите, който изричаме в състояние на афект, тоест озлоблението в псувнята, мразещо адресанта, а ползващо най-приятно либидни думи. Явно много се бях замислил, защото ме заболя главата.
Разтворих една ефервесцентна таблетка и се загледах в мехурчетата отделяни при бавната агония на хапа. Припомних си как като малки пърдяхме в морето и по законите на физиката, мехурите се привличаха от телцата ни и се пукаха на повърхността, миришейки и стимулирайки бързото ни отдалечаване. Да, всеки го прави това, дори и по-лошо, отделянето в морето е масово явление през лятото. Някога, когато сте на почивка на море, загледайте се в плуващите малко по-навътре...Забележете как спират да плуват по някое време и как след малко, като плувни шампиони, се отдалечават от мястото на "почивката". Буах. А после излезли на брега, казват на приятели: " Ооооо, как добре ми подейства плуването".
Сега, размишлявайки над тази истина и внезапно осъзнал как още една опора в моята ценностна система - чистотата на морето - рухва пред прозрението, че то е осквернено от фекалните нужди на най-глупавото същество на планетата - човека, импулса да изпия разтворения хап със затворен нос, беше неудържим. Очаквах ефекта да е мигновен, както убеждаваха от АДПЛБ в рекламата. Лекарството препоръчвано от Асоциациата на Добре Подкупените Лекари в България, за краткост АДПЛБ, не само, че не намали болката, а дори я усили до рев и трябваше да отида на лекар, за да не закрещя като някой чалга вокал. Горещият летен ден спомагаше за моя физически дискомфорт, потейки ме обилно и карайки ме да чувствам тялото си като чорап на футболист, оставен в съблекалня след полувреме. Изнизах се от стола, който за моя радост не беше залепнал от потта за тялото ми.
Жегата на улицата ме блъсна толкова силно и миризливо, че се почувствах като войник, надникнал в спално помещение късно вечерта. Нямаше как, трябваше да се дотътря до поликлиниката. Минавах покрай Препечени филийки, ядящи "пресни" морски специалитети, специално размразени заради тях от фризерите, в които са били сложени преди година или две. После тези Препечени филийки щяха да се пльоснат на плажа и да се омажат хууубаво с масло, да плуват на "почивки", да си мислят "Кога ли ще дойда сама тука, без мъжа си?" или "Дано да я викнат обратно в Плевен от службата". Една малка препечена филийка, на не повече от 4-5 години ме напръска с воден пистолет и весело се засмя. Погледнах я, мечтаейки за малко да съм Горгоната Медуза.
Минах и покрай две мутри, задръстили уличното движение, за да разменят по едно здрасти, надвиквайки уредбите си, струващи колкото петгодишният доход на стругар и монтажистка. Разговорът на мутрите, съдейки по редицата автомобилчета с "кротко" чакащи и "разбиращи" шофьори, явно се бе проточил до "как си?". Подминах критериите на нашето общество за граждански успех събрани в тези две коли и двата златарски манекена от трупно месо в тях с ускорена крачка. Оставаше малко до поликлиниката и бързах, за да се спася от горещият курортен въздух, напоен с алчност, веселие и блуждаещи хормони.
Чакалнята беше малък хладен оазис и се облегнах на хладната стена, с неистово желание да разцелувам цокъла. Погледа ми попадна на едно хубаво коляно в далечна компания на мистериозна пола. Проследих бавно мястото за разрешено гледане, което свършваше под брадичката и продължих за да видя кое е лицето от паспорта на тези крака. Леко зачервена препечена филийка разглеждаше някакви медицински брошури и усетила погледа ми се направи на страшно заинтересована от тях. Болката в главата ми се усили, може би от нахлулата кръв и побързах да отместя поглед, забелязвайки как кожата й издайнически леко настръхна. Усмихнато се загледах в деветосептемврийската забрадка на една баба с внучето си, с цел укротяване на опърничавия ми инакомислец.
Лекарят беше човечец на средна възраст, явно недоволен, че не е Робинзон на самотен остров. Отегчено ме погледна:
- Добър ден, от какво се оплаквате? - с интонация, която подсказваше колко не го интересува това.
- Адски главобол.
- Седнете на кушетката, ако обичате. Отпуснете се. Болката локализирана ли е или е цялостна?
- Цялостна.
- Свирнете с уста!
.... Чудех се дали не съм сбъркал поликлиниката с приемен изпит по пеене или този човек просто събира хора за оркестър. Явно погледа ми е бил доста объркан и неиздаващ желание за свирене, защото той добави:
- Не мелодийка, просто изсвирете с уста.
Свирнах... Удивлението ми растеше, наблюдавайки го как драска някаква рецепта. Подаде ми я и каза с тон на човек, който току-що е открил, че водата става за пиене:
- 3 пъти на ден и отидете да си починете у дома.
- Довиждане, докторе - чух се да казвам, затваряйки вратата.
Пътят до апартамента ми мина в размисли колко е напреднала медицината и колко са неразбираеми за неуки хора като мен съвременните похвати, с които си служи. Мислех си дали, ако ме боляха краката, щях да бъда накаран да направя стъпка па дьо до или недай си боже задника? Вземете маслинката от леденото блокче, ако обичате. Предположих, че времето за завръщане на шаманите е близо и в главата ми се заблъскаха думи с Ш - шарада, шарани, шарлатани, шамани, шамари, шашкъни. Бях толкова изпотен, пресичайки улиците, жужащи от жега, че чак се обърнах да видя дали не оставам мокри следи след себе си.
Входът на блока ме посрещна с леко хладен въздух, примесен с миризми на прясно минали препечени филийки и полъх от мазето на плесен, детски страх и комшийски компоти. Асансьорът, който услужливо ме беше докарал сутринта до долу, сега не работеше. Естествено, нали трябваше да се качвам! Кой уважаващ себе си асаньор би се развалил, ако трябва да се слиза с него.
Аксиома : Асансьорите се развалят само на долните етажи.
Изключение: Може и на горни етажи, но само ако има пътници в тях.
Извод : Асансьорите знаят кога да се развалят. Асансьорите чакат най-неудобният момент за да се развалят.
Пример : При обзавеждане на апартамент на 5-я етаж. В случая, който още помня..беше моят апартамент.
Пристъпът на Мърфицизъм отмина бързо и започнах да изкачвам петте етажа, успокоявайки се с мисълта за хладкия душ, който ме чака вкъщи. Пътят до банята беше осеян с дрехите ми и следите от продукта на потните ми жлези. Имаше опасност да се хлъзна по теракота, но това нямаше значение, бях съгласен и на шпагат, само и само да стигна по-бързо до душа. Скочих на копчето с четирите си крайника и това ми беше грешката - лампата в така жадуваната баня гръмна. При опита за смяна на крушката разбрах, че проблема е по-комплексен - фасунгата беше се разбрицала нещо и трябваше да се къпя на свещ. Това не ме трогна, просто денят от самото му начало подсказваше, че ще е от онея дни през които се питаш " Това на мен ли се случва и колко още гадост мога да поема?".
По принцип тези дни завършват с канско напиване при мен. Оставих тая идея за по-късно разглеждане и започнах да се разтапям под хладките струи на водата. Средновековната обстановка беше много завладяваща, само липсваха слугините, които да ме заливат с вода, запретнали гащи-страстоубийки до кръста. Гледах канала в който се стичаше кирта ми и си мислех колко много е взела ВиК от мен през живота ми досега. Колко частици от моята плът са били погълнати от жадната и канализация. Дали полудявах? Но не ми хареса извода, че на всичкото отгоре плащах месечно за това, че ВиК се наслаждава на тялото ми, крадейки го. Чувствах се ограбен и осквернен. Уринирах в канала гледайки злорадо и по гринговски отмъстително. Отражението от блещукащата светлина само подсили злобата на древния акт на вендета. Чух се да шепна " На ви сега, мръсни воайори и крадци на тела ". Готика! ВиКкрафт! Излязох от банята, удовлетворен от стореното. Легнах на леглото и се отпуснах в прегръдките на дрямката...

.
Благодаря за отделеното време.

[Tatyana]

Гази, аз ти благодаря за поредното душевно и интелектуално удоволствие, което ми достави отново .
Обожавам начина по който си играеш с думите и всеки път ще си счупя пръстите на ръцете (и мишката) да бързам, за да стигна по-скоро до следващия ти изключителен шедьовър
По отношение на писанията ти започвам да се чувствам като наркоман, който си търси поредната доза. Моля те, не ме оставяй дълго в абстиненция.........
Благодаря ти още веднъж

[Маня]

[Tony]

Дам, интересен подход на писане имаш, Гази! И на мен ми харесва!

Само да спомена, че ядрените физици не са съвсем вглъбени и чак толкоз кофти хора И ние сме смешно-сбъркани по своему.

[GODzillata]

...ако сега му се обади някой познат с предложение да прокопят нов Суецки канал, с удоволствие би приел. ....

Ех, жалко, че ти нямам телефона, а сега трябва да търся багер да ми копае басейна...

МъфинМен има всички шансове да стане бестселър сред зонуващите, а ако се вкара и малко мистика и повече философия - направо става Библия на Зоната!

[eldass]

Защо този талант не се представи и на широката публика?!!?!?!?!
Гази, пиши, пиши - не се крий! Истинско удоволствие за мен!

[Gazilot]

11 месеца в Зоната.
- 28 килограма.
7 месеца без цигари, с 2-3 изключения.
Нов вид, нови дрехи, ново светоусещане. Нов живот!

Към новите - и да имате застой в килограмите, не се отчайвайте, пак ще тръгнат надолу, не губете кураж. При мен лично се е получавало много пъти, но си мислете колко добро причинявате в момента на организма си, в сравнение с терора налаган преди порядките на Зоната! Успех!

[TanyaS]

Поздравления Гази!
Поздравления и за постигнатите резултати, и за отказа от цигарите, но най - вече съм изумена от таланта , който имаш. Та ти си съвършен в писането
Докато го четях , незнайно защо си спомних едни разкази от едно време , които съм чела в списание " Поглед " Инспектор Стрезов мисля беше главния герой! И също си представих Г. Калоянчев в " Няма нищо по - хубаво от лошото време.
Поздравления!

[GODzillata]

7 месеца без цигари, с 2-3 изключения.

Ти с цигарите си като мен в Зоната май?

Не се изкушавай, винаги една цигара, дори само едно дръпване може да обърне каруцата!

[ginette]

Браво ,Гази ,Браво !Възхищавам ти се от прекрасните ти резултати ,от упоритостта да се пребориш с пушенето .С радост да си носиш новите дрешки .

[Tonkata]

11 месеца в Зоната.
- 28 килограма.
7 месеца без цигари, с 2-3 изключения.
Нов вид, нови дрехи, ново светоусещане. Нов живот!

Към новите - и да имате застой в килограмите, не се отчайвайте, пак ще тръгнат надолу, не губете кураж. При мен лично се е получавало много пъти, но си мислете колко добро причинявате в момента на организма си, в сравнение с терора налаган преди порядките на Зоната! Успех!

Като новак в Зоната, тези ти изречения са ми много ценни !
А за текста по-горе - Благодаря !!!! Удоволствието беше мое ! Има над какво да мисли човек.

[Gazilot]

7 месеца без цигари, с 2-3 изключения.

Ти с цигарите си като мен в Зоната май?

Не се изкушавай, винаги една цигара, дори само едно дръпване може да обърне каруцата!

Годзо, аз си мисля, че при теб по-скоро е плюскане, с две три Зони

[Pipilota]

Гази , мили наш любим единствен уникално неповторим един на земята Гази- ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН Пожелавам ти от все сърце много много усмивки...просто неуморно да се усмихваш, защото когато човек се усмихва без да се усети, означава че всичко му е наред. Било то здраве, любов пари и каквото си поискаш..всички тези неща носят усмивки. Пожелавам ти ги от сърце, защото ти ги заслужаваш Ти си част сърцето на този форум, ти си вдъхновението на този форум, ти си този, който придаде един невероятен аромат в тази наша малка общност и който периодично ни зареждаш с порции смях. Колкото и да е богат българския език, не мога да намеря истинските думи за да ти благодаря че те има, и че си част от нас. Удоволствието е изцяло наше, и искам да благодаря на вселената, че се натъкнахме на тази находка, която просто няма цена- нашият неповторим Газилот.

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН

[Tatyana]

Гази, ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН!

Да си жив и здрав още 100-ина години, а после пак да ти пожелаем много здраве, късмет, любов и всички останали хубави неща
Всичко което искаш и мечтаеш, ти го желая от цялото си сърце да се случи
Благодаря ти, че те има в този форум и спирам, защото речника ми не е толкова богат, а и Пипи го е казала прекрасно по-горе. Едва ли ще намеря по-точни думи, така че - хубав празник и от мен и наздраве