В памет на нашия обичан от всички Газилот, тук ще публикувам част от неговото творчество.
Това е неговата лична история...
Аз ли бях или не бях, там ли бях или не бях?
I. Мечти за самота
- Избрахме те, защото си отдалече и няма да можеш да бягаш - самодоволната усмивка на старшината, друг път дразнеща го, този път не му направи впечатление; спеше му се.
В дрямката му с полуотворени очи, умение придобивано от повечето войници, като на забавен каданс премина вчерашния му разговор с командира на поделението. Качваха го на високопланинска база с новопостроени складове и той беше подходящият човек затова, защото живееше на другия край на страната. Нямаше да може да бяга. Щеше да е сам и да охранява тези складове.
Командира - улегнал мъж на около 50 години, го попита има ли нещо против с тон, нетърпящ възражение и след последвалият задължително-положителен отговор му стисна "приятелски" ръката: "Съгласен си значи. Добре. Значи : тази база е полу-секретна и знаят за нея шепа хора - аз, ти и старшина Лашев от нашето поделение, както и шепа хора от щаба в София. Складовете са полупразни, има пристройка за живеене. Ти ще си един вид денонощно на пост - спи, лежи, серй - но обикаляй на 2-3 часа базата - знаеш, че турците са надигнали глава и трябва да сме нащрек. Никакви писма, никакви телефони, никакви контакти - то няма и как да стане де, най-близкия населен пункт е на 25 км по въздух, а ако тръгнеш по пътя ще трябва да минеш близо 50, като 100% ще се загубиш, гарантирам ти. Храна ще ти се носи всяка седмица, като в деня на доставка ще е топла, през другото време ще караш на консерви. А, да - няма радиовръзка засега, но до десетина дена ще има. Старшина Лашев на място в базата ще ти даде дрехи и оръжие. Въпроси?"
"Нямам"
"Добре, свободно, и знай, че ако мръднеш оттам те чака военен съд! Сега - лека нощ, и се наспи добре, пътят утре ще е дълъг."
По пътя към спалното той си мислеше зарадван, че на тази база най-после ще си почине и няма да е нужно да изпълнява хилядите военни безумия ;стани, чисти, яж, бягай, рапортувай, мисли с разрешение - и всичко това в различен ред, но винаги за време. Беше доста отвратен от цялата абсурдност около него и се беше затворил в себе си, не допускаше даже и много много приятелства. Караше пo инерция, но не знаеше в каква посока кара - нагоре или надолу. Сега щеше да може да спи и да е встрани от всякакви режими и нормативи. Щеше да е САМ - и това беше най-важното. Имаше нужда от това и се радваше на късмета си. Само да знаеше как щеше да проклина този си "късмет" на мига би се втурнал обратно и би молил на колене да не отива ТАМ.
- Ако бяхме избрали друг - все щеше да бяга, а ти си чак от морето, имаш два дена в път, няма начин, братче - продължаваше да се гаври старшината - а и решихме, че си най-подходящ.
Ритмичното друсане на раздрънката руска джипка го унасяше все повече и повече. Задрямвайки по-дълбоко си мислеше колко е глупаво това жалко човече с униформа пред него. Колко му е тесен кръгозора и колко слаботечащ е потока от който черпи емоциите си. Щеше да си умре ставайки в 5 часа, обядвайки в 12:30, пиейки първак след 17:00, правейки секс по празниците, сънувайки повишение, а след време и ерекция. Щеше да умре мазен, а и как иначе - целия му живот беше минал в мазнене на по-висшестоящия. Естествено, не всички военни бяха такива, разбира се имаше и изключения, но бяха почти с нумизматична стойност; толкова бяха редки. Имаше някаква магия, която караше тези мъже след 1-2 години служба да се сдухат и от първоначалните готини и рабрани хора да се превърнат в службогонци и прогресивно затъпяващи Homo Erectus. Устата му едва забележимо се разтегна в усмивка, защото един свят само от мъже определено не беше неговия свят. Извода до който стигна бе, че липсата на жена по 12, а и повече часове на ден има пагубен ефект върху пикаещата права част на човечеството.
Едно от нещата които го плашеха в цивилния живот беше типа хора - глупак с власт. А тука трябваше две години да се подчинява само на такива. Това го тровеше постоянно, но нямаше как да излее насъбралата се злоба, все още разума имаше превес над емоциите, въпреки че точно в момента му идваше да стисне врата на дърдорещият глупак и да блъска главата му в арматурното табло, докато очите му се изтърколят в жабката, а хвръкналият мозък от разбития череп не спре да се стича по предното стъкло димейки като лайно на сняг. Тези злобни мисли го стреснаха и извадиха от полудрямката - почти се изплаши от тях. "Господи, в какво се превръщам? Нека моля те, Господи, свърши по-скоро моята казарма, защото имам чувство, че злобата ми ще ескалира в непридвидими и за мен самия действия".
Черния път се виеше по ръба на пропаст, врязан почти в скалите и беше толкова тесен, че той се чудеше как ли биха се разминали с насрещен автомобил. Но такъв автомобил нямаше да има и той много добре го знаеше защото базата беше секретна. Предположи, че докато са я строили, камионите, носещи строителните материали са спазвали точен график, за да не се засечат по пътя. Приближиха купчина прясно свлякли се камъни, които запушваха пътя :
- Слизаме да ги разчистим - каза старшината, натискайки спирачките.
"Множественото число беше излишно, педераст кистав" - мислеше си старшина-школник Родев, хвърляйки тежките скални отломки в пропаста. По книги той беше с по-висш чин от старшина, беше полуофицер, но на практика старшината беше по-старши. Единият беше на работа, другият по задължение. По-старшите не хвърлят камъни с по-низши. Теоретично-низшия седеше в джипката, а реално-старшият мяташе камъни в бездната. "Поредният абсурд " - помисли си.
Ноемврийският студ, забелязал голите му ръце, побърза да ги притисне в прегръдката си. Все по-трудно свиваше премръзналите си пръсти, но дори и да се счупеше някой от тях като ледена висулка, не би отишъл до джипката за да си вземе ръкавиците от раницата - би било проява на слабост пред барабенещият с пръсти по волана примат. Нямаше да допусне това, защото през останалия път до базата не му се слушаха подигравки за мамини синчета и т.н. Загледа се в един падащ камък и за миг му се прииска да е на негово място... Ей-така, да скочи в пропастта, да почувства свободата на падането, да вкуси с цялото си същество няколкото мига полет, да падне и като камъка - да се претърколи няколко метра още и да стане по-живо, по-здраво. "Нали съм камък и то здрав, дъге". Усмихна се на възклицанието, явно доказателство, че колкото и да се беше пазил мозъка му се беше промил малко след първата година в школата в Плевен. Една година е достатъчна за да почнеш да ползваш несъзнателно диалекта на местните - успокои се той, - а и няма начин, в мъжка компания събрана на едно място за по-дълго време изразните средства и начина на общуване връщаха нивото до ерата, когато сме ходили така, че върховете на пръстите на ръцете ни да докосват земята.
Биииип, биииииип.... нервният клаксофонист явно си нямаше понятие какво е красота на падащ камък и какво е деградиране от наложителна обусловеност - той просто беше една от частиците, сформиращи я като понятие. И то по собствено желание - ето това не можеше да проумее Родев... Тръгнаха отново и фатмака каза:
- Остават още двайсетина минути път и горите тилилейски ще са твои, пхи-хи-хи. Ще се сдухаш от тишина и самота, фазан (така наричат старшини-школниците - фазани) - злорадстваше тумбестият военен.
- Аз това и искам, Лашев - каза Родев - предпочитам тишина отколкото звука на маршируващи обувки. Старшината сбръчка чело в някаква австралопитешка гримаса, явно мислеше, но след секунда се отказа - не можа да асимилира чутото :
- Хехе, искаш да ми кажеш, че ти е кеф да си на путка си майна от родното място и когато те изпращат в още една на путка си майна далечна база, ти си доволен? Ай сиктир бе, Родев, не ми говори глупости - старшина Лашев го гледаше надменно, убеден в правотата си - като ти нося храна след една седмица да не ми скочиш на врата като маймун и да ме молиш да слизаме в поделението? Ха ха ха - засмя се Лашев на сравнението, което направи - Ще те видя другата седмица на какво дередже ще си и какъв мъжкар си! - отсече накрая и се концентрира в приближаващия завой.
" Мъжкари, женски и мухляри са трите пола според тебе, неполезноизкопаем селянин такъв - мислеше си Родев. Ако не си мъжкар според критериите на Лашев, значи си мухляр, а към последните той се отнасяше с цялото презрение на примитивното си създание. Старшина-школника заключи по думите на старшината, че засега май е мъжкар в неговата класация, за което пък хич не му пукаше. Отпусна се на седалката, чакайки най-после да стигнат и да види гърба на джипката. Мислеше си, че ако му се наложи да пътува за по-дълго с Лашев, примерно 2 дена, ще предпочете да иде на гости на камъните, които захвърли преди малко в пропаста. Гори, храсталаци и чукари се нижеха зад запотеното стъкло... Дрямката пак замъгли погледа му, но той не й позволи да затвори напълно очите му...